Madeline Rhodes Verney

- Тихо, миличка - нежният глас на майка й се разнесе из пространството и достигна до съзнанието на малката Маделин. - Всичко ще бъде наред, Мади - продължаваше да говори жената. - Не плачи, скъпа.
Но какво беше наред в действителност? Само косата на Мад изглеждаше наред ... всичко друго беше пълна каша. Майка й, Карин, имаше нещо червено на блузата, което продължаваше да я цапа, а Малката не разбираше какво е, а и не искаше да знае, защото се страхуваше. Мислеше си, че е кръв, но майка й я увещаваше, че не е. Верни й вярваше, защото си мислеше, че винаги е права, но тази нейна мисъл бързо се изпари, когато майка й се опита да й обясни, че раната на главата й, пък, не е сериозна. Но как можеше някой да си помисли, че ако изтече толкова много кръв от някого, всичко ще бъде наред с него? Дори Малката, която бе седемгодишна знаеше, че това е нереално. Карин се опита да поеме въздух, но видно не можеше. Сякаш имаше някаква преграда, която й пречеше да го направи. Мад, със своята малка и глупава главичка, се опита й покаже как става, защото си мислеше, че е забравила. Когато обаче мръсният въздух полетя към устните й и се опита да стигне до белите й дробове Верни се закашля и сложи ръката си на гърлото. Не можеше да понася миризмата на пушека, който се носеше из къщата.
- Хайде, скъпа, излез - подкани я Карин. - Ще ме спасиш, ако го направиш - нежното й гласче не спираше да пълни главата на Малката със своите глупости, които бяха за цел да я накара да излезе от къщата, защото тя гореше и скоро щеше да достигне Мад и никой нямаше да може да й помогне. - Изле .. - опита се да й го повтори, но Верни отказа.
- Не, мамо, моля те недей - от очите й започнаха да се стичат сълзи, една по една, доста бързо.
Кар бе наистина много зле, но успя да сграбчи малкото момиченце за ръцете и то с доста голяма сила. Каза някакви думи, които бяха непонятни за Малката и тя изхвърча през прозореца, като премина през огъня и стъклото на прозореца в кухнята им , от която не бе останало нищо. Жената не искаше да спаси себе си. Смяташе, че това бе краят на живота й затова вместо да се опита да се спаси само с няколко движения на пръстите си успя да накара огъня да се приближи до нея, а не след дълго и да я погълне, да погълне и цялата къща, да я съсипе и разруши.
Мад не спираше да плаче и очичките й почти се затваряха. Щеше  да изгуби съзнание. Прекрасната й бяла кожа сега бе украсена от няколко рани, коя от коя по - опасни, лявата й ръка беше изгоряла и изпитваше пареща болка. Лицето й също кървеше, заради сблъсъка с прозореца, чийто стъкла се бяха полепили по прекрасното й личице. Опита се да извади едно от парченцата стъкла, но я заболя още повече и се отказа. Остави се да бъде победена и просто затвори очи, сви крачетата си и с ръчичките си ги доближи до корема си, който пък искаше да получи заслуженото ... храна, каквато и да е била. Малката остана така дълго време. Всъщност бе заспала, не толкова припаднала, колкото заспала.

Къщата беше някак различна. Може би на Малката, която вече не беше толкова малка, й се струваше така. Всъщност не помнеше много, единствено и само пламъците бяха това, което се върна в главата й чрез спомените. Споменът за майка й избледняваше и с времето Маделин бе забравила за този случай. Единствено раните, които се бяха превърнали в белези й напомняха за това място, което години наред баща й се опита да върне към живот. И успя. Всичко изглеждаше наистина чудесно. Беше като къща-мечта. Нещо, което не всеки би могъл да притежава.
Единствено и само поведението на Малката се бе променило. Ако преди беше добричкото и послушно момиченце, то сега всичко стоеше по напълно различен начин. А може би и къщата бе променена, но тя не си спомняше. Все пак бяха минали ... колко? ... десет години.. Та тя бе вече млада жена. Бе се и разхубавила след пубертета, но нямаше никого до себе си освен вече стария си баща, с който почти не си общуваха. А той, за щастие, не знаеше нищо за дъщеря си и за нещата, с които се занимава, а те бяха немалко. Бе уникално добра във всичко, което правеше, а тя предимно учеше. Разкриваше тайните на света, дори успя да разбере истинския смисъл на това да бъдеш вещица. Помнеше, че майка й говореше за това, но сега виждаше сама всичко, което трябваше и което никога не се оказваше достатъчно. Може да кажем, че през почти всичките тези десет години само бе учила, чела, развивала дарбите си, нищо, ама нищо друго, освен това не бе в главата й, защото беше жадна за всичко това, което не знаеше.
Имаше и тъмна страна. Една такава, за която никой не знаеше. Маделин бе наясно с всичко, което се случваше със света, защото се бе интересувала прекалено много от това. Често се случваше да открие някого, върху когото да работи. О, да. Тя се опитваше да открива новото и по други начини, а именно чрез мъчения, чрез опити. Беше й забавно. Това можеше да прави вечно, защото ако нещо й носеше радост последните години, че и до днес, то бе мъчението.
Какво повече можем да кажем за тази малка принцеска? Та това бе животът й ... целият. Има ли какво друго да кажем за тази прекрасница? О, да. Тя бе чудовище. Същински дявол. Така я наричаха повечето, защото просто бе открила нов, свой начин да получава това, което иска да притежава и на никого не се харесваше тази груба страна на Малката, която изобщо не приличаше на онази, която видяхте в началото. Това изплашено момиченце вече го нямаше и нямаше и да се появи отново, не и докато Маделин не го пожелаеше.

пс; моля името ми да бъде сменено на Madeline Rhodes Verney

Одобрена!